Едвин Сугарев


ПРАЗНОТА И ПОГНУСА


Празнотата – може би това е най-характерното. Празнотата и погнусата. Живеем в място без взаимност, пространство без достойнство. Не държава и не народ – няма какво да скрепя, няма какво да удържа заедно, освен общата ни натиканост тук. Общата липса на бъдеще. Тези, които го имаха, избягаха от тази страна, както бяга здравият човек от тълпата прокажени. Тези, които го нямаха, които по-право се страхуваха да го имат – останаха. Сред всеобщия хленч, сред гъгнивото овайкване в лепрозериума България. Сред празнотата и погнусата.   

Празнота – защото тук нямаш до кого, нямаш в името на какво да застанеш. Няма приятел, на който да се довериш, няма враг, в чието лице да хвърлиш ръкавицата: всичко е някак плужесто, изплъзващо се, преливащо се едно в друго, превъплъщаващо се по най-невероятни начини. Няма идеал, който да не е проснат като мръсен парцал на сергията на търгаша; няма граница между истина и лъжа, между добро и зло; няма памет, която да държи сметка на днешния ден, няма ценност, която да не е опошлена и омаскарена; няма смисъл, който да не се е разпаднал в абсурда. И най-вече няма срам. Точно липсата на срам е това, което създава празнотата. Срамувам се от тази страна, която вече не ми остават сили да нарека родина. Тя обаче не се срамува от себе си.   

Българската действителност, проживуркването българско – жалко, пошло, неистово в своята хищност да удържи битието си ден за ден, безкрайното си безмозъчно шоу, институционалната си андрешковщина, духовното си чалгаджийство, придобило статуса на национална сърцевина. Президент с двойна биография и премиер на име Сергей Дмитриевич, членство в ЕС и на секундата – сме троянски кон според руския посланик в Брюксел, което веднага доказваме: година на Русия в България, коленопреклонно полагане на националните интереси в нозете на Путин. В същото време: брат на брата въздава обществена поръчка за 120 милиона и това не е конфликт на интереси; филма за Могилино на ВВС искал да омаскари България и зад него се криели икономически интереси – според социалната министърка, която продължава да си министерства; МВР издава фалшив български паспорт на крупен сръбски наркопроизводител, за да си шари необезпокоявано по света и у нас, а въпросният куй демонстрира отношението си към българското правосъдие, показвайки среден пръст от екрана; охранен като свиня по Коледа зам. министър бива уволнен заради грандиозен корупционен скандал, разтресъл страната за повече от месец, а после върнат тихомълком, защото така бил поискал Доган.   

Това са само много малка част от примерите – от тази лигава грамада, от която извират празнотата и погнусата. Малка част от онова, което сякаш необратимо превръща България в бездарна и бездуховна територия, в приют за маловерци и обиталище за прокълнати. Вече нищо не е това, което претендира да е: и хората, и събитията се раздвояват шизофренно – и тази шизофренност се превръща в белег, в знак за българското и във върховна еманация на бай Ганьо като неоспорим национален герой. Ама ще кажете – не всички са съгласни да е така, има хора, които противостоят... Де са те? Българската опозиция? Отново малък, нищожен детайл – преди години нейният тъй наречен елит ме анатемоса публично и задкулисно, защото заявих, че е по-добре изобщо да не издига кандидатура за софийски кмет, ако изборът ще бъде лишена от всякакви шансове фигура като Минко Герджиков. Сега се оказва, че въпросният господин бил не просто едно от многото ченгета, ами направо щатен офицер от ПГУ на ДС, изкарал при това и школа в КГБ. „Др. Герджиков има правилни идейно-политически възгледи, принципен комунист, добър другар.” – пише прочее в неговата ДС-атестация. Същият днес публично заявява, че не съжалява за нищо, че е работил добре и в полза на националния интерес /в полза на „дружбата с великия Съветски съюз”, както пише в неговия клетвен лист/ и че пак би искал да работи същото. Ни дума, ни вопъл, ни стон от тези, които го издигнаха и го наложиха – и заради които аз въпреки всички анатеми пуснах бюлетина за едно ченге. Е, кой ще изкупи сега този мой вот; след него как и защо да вярвам в някаква опозиция и някакъв политически башибозук, комуто е скимнало да се определя като десен? Това Стефан Иванов, това Иван Сотиров, това Борислав Бориславов – ни дума, ни вопъл, ни стон! Депутатстват си и си съветничестват – и си мечтаят как дясното ще управлява начело с Бойко Борисов.

Това създава празнотата. Това те дави в погнуса. Днес много хора ме питат какво става. Ето това става – опошляване, опростачване, изпразване от смисъл, насищане с отврата към всичко политическо, към всичко обществено, задух от липсата на достойнство, превръщането на страната ни в гето за управляеми идиоти и на случайно останалите индивидиуми – във вътрешни емигранти. Такъв съм. Такива сме.

Погнусата - и Сартр ряпа да яде...

Прочети го...това е нещо което споделят една много специална част от Българското общество и ако си от него...идвай в Де-зората...